Лена както и да е

В стомаха на сокола
Да – в стомаха
Цяла
Жълта
Мека
С опашчица
Очи
И зъби

Знае – вън
Вятърът вълнува младите жита
Глухарчета се разпиляват
(луничките на май)
Муха ще кацне на голо рамо
И даже пейката е още там –
Със синята възглавница и книга
Изоставена на тази страница
С лице надолу

Парцалената кукла
Се шмугва под завивките
И засънува дунапрена в главата си
Като обещание

Както и да е

Жълта
Цяла

Хайде да си говорим за „2666″ на Роберто Боланьо

Кой е чел „2666″ на Роберто Боланьо и иска да си говорим за романа?

Аз все още съм вътре в книгата и не мога да изляза. Интересното е, че опитът ми да прочета петте части по реда, по който са зададени в книгата, не ме доведе до никъде. Бях готова да захвърля тухлата (тухла си е – над 1000 страници) след първата част и десетина прочетени страници от втората част. После реших, че книгата е прекалено добра, за да я захвърлям дори непреполовена. Единственото, което исках още да разбера преди да зарежа романа беше кой е Бено фон Арчимболди. Затова се насочих смело към последната част. Да, но пък последната част затвори някои врати, разказа истории и отвори нови. Което ме накара се върна към средата, а после още по-назад…

Със сигурност искам да съм прочела книгата веднъж и после да се върна, защото вътре има такива дълбочини, в които човек може да се удави с удоволствие. И то многократно.

Това е един великолепен учебник за начинащия писател, освен всичко останало.

Тоталността на тази книга я прави непосилна за един читател. Ти трябва да я четеш в цялата своя множественост, с всичките си гласове и лица, които откриеш. На които си способен – тя те предизвиква да разгърнеш забравени гънки на личността си, да се развиваш. Влива сила.

Снощи пък си помислих дори, че има в книгата една заровена история, друга. Или дори не история, а код или нещо като последни думи, съвет… но не просто написан, а като знак, маркиращ път или пътища, които да извървиш сам. И изобщо не е случайно това натрапчиво завръщане към въпроса за измамните картини, за разминаването на реалното с нереалното. После пък понякога гласът на самият Боланьо с такава болезненост пробива платното на романа и четейки, чакаш той да се… предаде.

И още много.

Уточнение за любопитните

Мили хора,

скъсахте се да четете кешираната верстия с обзора на българските книги с позия (Пролет 2012).

Премахнах публикацията, защото съзнавам, че тя е много постна. Тя не казва нищо съществено за книгите и твърде много е оцветена от непреодолимия в момента мой негативизъм към българската литературна сцена, продукция, нрави. Затова махнах набързо написаното. В него има и някои неточности, които не съм довидяла. Държа на корекцията, че книгата на Златомир Златанов се казва „Ектения“, а не „Екатерина“, както автоматичният редактор е решил, че трябва да бъде.

И не, това не са всички книги. Със сигурност не са и най-добрите. А пък и изобщо не вярвам, че има достатъчно добри.

Поздрави,

Петя Х.

Изгарянето на стърнища не е еко технология

Наскоро в България попаднах в район, в който упорито се горяха стърнища. Не бях виждала такова нещо от десетилетия на друго място из континента.

Лунен пейзаж. Схлупени къщи, мръсни дворове, немарливи стопани. Но паметни, патриотични плочи на всеки ъгъл. Тук пукна пушка, там пръдна революционер.

Мястото трябваше да бъде курорт – чист въздух, чиста земя, почивка. Но вместо това, селището беше опушено, мръсно, неприветливо. Наистина ли на хората, които живеят в такива „живописни“ селища, не им прави впечатление, че  наоколо не се диша, че унищожават природата, че вредят на здравето си, че живеят в кочина, за която не могат да се оправдаят с бедността?

Един хитър ловец пък набързо обясни как трябвало да излъжем немците и да им вземем паричките, като дойдели на лов и чист въздух.

Какви немци? Какво лъгане? Какви парички?

Немците лесно биха си дали паричките, ако нямат усещането, че някой ги лъже, че дишат отрова и че се валят в боклуци. Това са наистина трите базисни неща, които немските туристи, които имат нещо за даване, биха търсили:

добро и честно обслужване,
чиста околна среда,
сигурност.

 

Жалки стопани!

 

Открих много добро обяснение на български, защо горенето не стърнища не е за препоръчване.

Изгарянето на стърница не е еко технология

Предстояща антология на съвременната българска поезия

Щастливи сме да обявим началото на подготовката на Антология на съвременната българска поезия, която предстои да публикувана на английски в САЩ.

Подборът и редакцията ще осъществи Катерина Стойкова-Клемър, главен редактор и собственик на издателство Аксентс Пъблишинг, издател на антологията.

Всеки български поет може да кандидатства за участие в изданието със стихове (на български) в обем от не повече от 10 стандартни страници.
Необходимо е да се приложи кратка биобиблиография.Текстовете трябва да бъдат изпратени лично от автора или от наследилите авторските му права на адрес accents.publishing@gmail.com.

Няма такса за участие.

Краен срок за изпращане на стихотворенията: 31 декември 2012 г. Избраните за участие в антологията автори и творби ще бъдат обявени до 31 януари 2013 г. Издателството предвижда антологията да бъде отпечатана до 30 юни 2013 г., като участниците в книгата ще получат екземпляр от нея на посочен пощенски адрес.

„Обикновени убийства“ – книга за уикенда

Обикновени убийства. Криминални разкази с логичен, но неочакван край
Автор: Георги Милев
Обем: 264 стр.
Издател: ИК „Пергамент прес“
Дата на включване: 2011-12-08
ISBN: 9789546410320

Слънцето мощно започва да напича – значи идва сезонът за четене на книжки от по-леко естество. Понеделникът  едва ли е най-подходящият ден да говоря за лениво излягане със забавно криминале в ръка, но пък в началото на седмицата човек може да се позамисли вече за четивото за идещия уикенд.

В такъв случай горещо препоръчвам “Обикновени убийства” на Георги Милев.

Това е сборник с разкази, които не могат да решат дали са повече криминални, повече забавни или дори риболовни. В тях се разхождат един смешен криминален инспектор, който, както си лови риба, така, между другото, разплита мрежата на заплетени престъпления, подкрепян от младия си колега – фин, печен, изучен и верен на Старшия до гроб.

В разказите има нещо мило старомодно, напомнящо ни на меките вечери на “Студио Х” през 80-те или, още по-назад във времето – на криминалните загадки на инспектор Стрезов. Но нека да не оставаме с грешно впечатление – времето на разказите е тук и сега, а някои от героите в тях може и да се познаят, поне малко. Аз например познавам Поета. И един друг герой. Даже и самият криминален инспектор подозрително прилича на един приятел, но и това няма да издам. :)

Забелязва се, че съм пристрастна към тази книга. Не само защото това е книга на приятел. Тя просто е добра, с цялата непретенциозност на едно сполучливо забавно четиво.

Пък и донякъде съм и съучастник…

Всичко започна като една игра. С група пишещи приятели искахме да правим текстове по зададени думи. Имаше един куп спъващи правила, които да усложнят литературната задача. И не беше никак малка изненадата, когато при тези сурови литературни условия изскочиха живите образи на Инспектора и на Младшия. Ей така, като на игра. Тази симпатична игривост се усеща в цялата книга – в стила, в лекотата, с която тече действието, в ненапрегнатата сериозност на диалози и ситуации, в описанието на гледките, във вътрешните монолози на инспектора, обхващащи шеговито големите теми кой съм аз и кълве ли.

Авторът си е играл с тази детска отдаденост, с която се открива света. Чрез текста си той сякаш се наслаждава и се любува на случки и ситуации, родени в играта; ситуации – уж измислени, но като извадени от истинския живот, малко премоделирани, смешно изкривени и поднесени през острото око на един ненапрегнат разказвач. Понякога читателят има усещането, че детето спира по време на играта, поглежда извън текста, подсмихва се под мустак и някак така, между другото, подхвърля някоя и друга мъдрост за света и вселената през погледа на един криминален инспектор, малко простоватичък, но печен; обикновен, но джеймсбондовски на моменти; понякога грубоват, но сърдечен; строг, но сантиментален. Няма да сгрешите, ако си мислите и за двойката Шерлок Холмс и доктор Уотсън, ама в модерен контекст и на родна почва.

И риби, много риби!

Завършвам с цитат от “Обикновени убийства”: “Плувката потрепва, което, разбира се, е вълнуващо, но аз знам, че в момента шаранът само подушва стръвта”

Каквото и да означава това.