
26012012

25012012

24012012
23012012
22012012
21012012
20012012

19012012

ок
Ок,
Лицемерия, адио!
pdfs for each of the poets on the 2011 T S Eliot shortlist
On this page you’ll find pdfs for each of the poets on the 2011 T S Eliot shortlist. There is also one pdf containing the material on all ten individual pdfs.
Each individual pdf contains three poems from each book, together with reading group notes on the poems, a biography and photo of each poet.
John Burnside – Black Cat Bone (Cape)
Carol Ann Duffy – The Bees (Picador)
Leontia Flynn – Profit and Loss (Cape)
Esther Morgan – Grace (Bloodaxe)
Daljit Nagra – Tippoo Sultan’s Incredible White-Man-Eating Tiger Toy-Machine!!! (Faber)
Sean O’Brien – November (Picador)
Bernard O’Donoghue – Farmers Cross (Faber)
Обяснение, което не може да се предаде с думи
Попаднах на текст с литературни претенции, който си служи с обяснението, че описваното нещо е нещо, което не може да се предаде с думи. Няма нещо, което да не може да се предаде с думи. Има единствено лична неспособност да се извърши горното. Леност. Безсилие. Бързо замазване на положението. Нямането на думи за нещо не е израз на това, колко величествено или неописуемо е нещото. Всъщност, определението неописуемо е една такава трикова фигура, която, по мое усещане, служи, за да се насочи разговорът към друго, а не да се занимаваме да се мъчим да описваме нещо, което ни е трудно да опишем бързо. Значи, може би, неописуемостта е просто израз за нямам време.
Спиращи дъха гледки е едно от най-страшните клишета, които са в момента на мода. Конкуренция му прави лентата за филм. Много е смешно. Също като шайбата, ако реша да говоря за телефон. Спиращата дъха гледка е като препъващ насред пътя пън. Но ако оставим настрана лошия привкус на този израз, то е много весело самото изместване. Кой спира дъха? Гледката, много ясно. Една гледка протяга ръце и сграбчва с яките си пръсти носа ми, а с другата ръка ми запушва и устата. Да не говорим, че гледките може и да са многоръки и тогава няма мърдане. Колкото и да шавам – това е положението – изправила съм се пред спиращи дъха гледки (за по кратко СДГ-та) и съм зависима единствено от добрата им воля да ме пуснат. СДГ-тата обаче обикновено са просто шегаджии и в повечето случаи никак не са злонамерени, така че, започна ли да приритвам и леко да посинявам, СДГ-тата, кискайки се, внезапно ме пускат и мога да продължа да говоря за друго.
И ето тук откриваме приликата между СДГ-тата и нещото, което не може да се предаде с думи. СДГ е разновидност на нещата, които не могат да се предадат с думи. То е подгрупа. Като подгрупа, СДГ-тата притежават свойствата на нещата, които не могат да се предадат с думи, а именно свойството на непредаваемост с думи плюс поне един индивидуален белег – например това, че СДГ е гледка.
Един възможен начин да видите сметката на СДГ-тата е да ги наречете разкошни. Определението разкошен, едно своенравно производно от разкош, притежава магическата сила скоротечно да превръща пъна на пътя отново в разлистено дърво, за да могат подобни разсеяни четящи като мен не просто да се препънат в пън с леки до почти никакви последствия от това препъване, а направо да си тряснат главата, така че едновременно да им спре дъха и да им се разлеят от крехкия аквариум, който клатушкат на плещите си и последните думите, с които може нещо да се предаде, а на тяхно място да се изплуват онези мръсници, с които нищо не може да се предава. Тогава светът на човека с аквариумната глава ще бъде изпълнен с неща, които действително не могат да се предадат с думи, защото думите, които ползваме след фаталния сблъсък с разкошното, ще служат за друго или няма да служат за нищо. Както се казва – думи за разкош.
2
Две неща от вчера, които трябва да си ги запиша нaбързо, за да не забравя:
Музиката на Нилс Фрам (да потърся всичко!), която ми напомни за типа поезия, която обичам. Да се върна отново към онази промяна на темпа в текстовете, бях го забравила напоследък.
Статията за Dейвид Хокни, особено моментите за това, да гледаме на природата по друг начин. И онова за Писако, който би харесал да рисува на айпад.

The Arrival of Spring in Woldgate, East Yorkshire, in 2011. iPad drawing printed on paper, one of a 52-part work. Photograph: David Hockney
Като забравено на пързалката дете
Какво ми липсва всеки път, когато се изправя пред текстовете си?
Липсва ми разговорът, доверието към един виртуозен, жив поет, роден поет, който да ме удари през пръстите. Такъв поет няма. Ужасно е, но няма жив български поет, на когото човек да се опре в цялата си несигурност и колебание.
Понякога се чувствам като дете, което са го завели на пързалката и са го оставили само. Това не е толкова страшно – детето ще падне, ще си донесе някоя и друга синка. Но по-страшното е грубият смях на зяпачите. И поезията в България прилича на неприветлива, разхвърляна граднина, тук-там стърчи някое хилаво дърво, брулен храст или самоуверен бурен. Градинарят няма отношение.
Ето те обратно на пързалката. Искаш да се научиш на пируети, но „авторитети“ ти въртят някакви тромави фигури. Въртиш и ти вяло по някоя и друга тромава фигура и все повече губиш надежда, затъпяват движенята, затъпяват и остриетата. А какви вълшебни фигури само са възможни на този език!
Ти толкова много искаш да си играеш с някого. Искаш да влезеш в работилницата на майстор и да изпиташ почитание, да се извиниш за натрапването, със страх да подадеш няколко листа думи и да си изчакаш присъдата.
Искаш денонощно да растеш от грешките си.
Нехванато
Имам отношение към думите. Към всяка една. Отношението ми към всяка една дума е комплексно, то е на няколко нива – думата като звучене, като цвят, като употреба, като мода…
Има думи, които никога не бих употребила, както има хора, с които не ме свързва нищо. Дори едно неволно наше познанство отваря процеп в земята, който да погълне потенциала на всяко наше бъдещо общуване. В момента една птица е кацнала на друг клон, което нарушава хармонията на гледката от прозореца ми. За миг дори ми заприлича на изкачил се до високите клони дребен хищник, някакъв нелеп пор в порива си да полети, гротескно издрапал догоре.
Докато пишех това, станах от стола си, приближих се до прозореца и залепих нос в стъклото. От тава положение можах да различа, че това е най-обикновен едър полски гълъб. Погледнат срещу светлината, той е само едно плоско петно, почти неподвижно, животински израстък на януарските клоните, същият на цвят, поел тяхното трептене.
Вече не съм сигурна дали изобщо да споменавам онази дума, която потъва в кладенеца и дори не се чува онзи гърлено бълбукащ звук – нещо като БЛЬОК! – от пробива на тежък камък в ципата на водата. Това е то неустоимто очарование на думите, с които нищо не ни свързва – тяхната неуловимост. Дори и в един такъв подмолен текст с многобройнни заложени подли капани, не се прилъгва да се хване дори и един екземпляр за показ.