Бързам да обърна внимание към тази дебютна книга с поезия. А бързам, защото тя е толкова подвижна в смислите и в говоренето си, че след още един прочит ще задраскам написаното тук и ще изрека нещо друго. “Градове сме, а после пустини“ е точното заглавие на мимолетността, с която тези текстове се заиграват.

Наскоро в радиоразговор Мина Стоянова изказа страховете си от фиксирането на текстовете, от тяхното напечатване и заковаване в книга. Нейният страх е страхът нещо да спре и да застине, защото тогава нищо от казаното в книгата няма да важи. Но колкото и да се страхува авторът от това, толкова и не се страхува от нищо. В поезията на Мина Стоянова това е възможно. Тя не може да се страхува от нищо, защото е изрекла “има две състояния – да бъдеш свободен и да не бъдеш роб“. И с това Мина задава посоката – посока право към една жизнеутвърждаваща поезия, мощна, декларативна понякога, поезия със сетивността на ярките щрихи.

Поезията на Мина е платноходка в океан. Но авторката насочва читателя не към съзерцаването на плавателния съд, в който всичко е винаги същото, сигурно прикрепено на мястото си, фиксирано завинаги (”и няма земя която да ни приближи достатъчно”). Мина насочва вниманието към променливите пейзажи извън. Понякога ветровете са попътни (да речем тук: “непрестанно конете бягат”), а друг път е затишие (примерно тук: “като компас са картините и градове / хората като ги гледаш така / застинали и а-ха да си отидат“).

Движението е паролата. С тази парола влязох в градовете и в пустините. И знаете ли какво е изненадващото? Няма разлика между градове и пустини, “между ходенето по вода и ходенето през пустини“. Едните преминават в други, “водата изгребва пясък от човека”, животът по Мина е едно преброяване на птици. Но нали непрекъснато сме в движение, за какво преброяване си говорим изобщо? Нови птици и нови положения.

И друго – поразена съм от силния характер и волата, която тази книга излъчва. И ако на места се усеща все още несигурността на младия поет, трептенето на ранните текстове, то всички тези дребни недостатъци се компенсират с потенциала, който откривам из текстовете. Компенсира се и с демоничността зад изказвания като: “никой няма да провиди в сърцето ти / отвъд мрака на личността“.

Книгата е съставена от пет кратки текста и шест последвали ги по-дълги стихотвoрения. Намирам тази структура в случая за удачно подбрана. Откривам едно засилване, гмурване. Харесвам писането на поети, които умеят да пишат дълги стихотворения, да разказват истории, да не се притесняват от словесните разхищения, но пък тези словесни разхищения да не бъдат панаирни, а естетически. Словесните разхищения в “Градове сме а после пустини“ са естетически.

За съжаление все още не съм пипнала книгата на хартия, за да кажа нещо за външния й вид. Съдейки по ръкописа, с който разполагам, това ще е една доста тънка книжка. Което според мен приляга на тази книга. Ако беше по-обемна, сигурно щеше да е прекалено бъбрива. За мен една дебютна книга трябва да бъде точно такава – заявяваща, кратка и устремна. Не трябва да е чакала да изветрее и авторът да я е надскочил. Познавах ръкописа от преди около половин година – в този му вариант си е точно навреме. Бих казала – за тази година досега това е една от поетичните книги, която със сигурност заслужава внимание.

За мен е ясно – дори Мина и да не направи повторно книга с поезия, поезията ще е нейният делник. С каквото и да се захване. И да й пожелая един Париж на възможностите!