[ПРО]

мимолетна проява на идентичност
великолепна суета

мед
проформа

тегля черта, отвъд която
да бъда
никога не би било същото.

само опашката като
веществено доказателство

[ВСУ]

жълтокрила гущерко
отвори уста и пусни птичето
да танцува на тънките си крaчка в опасна близост

ето

под пънчето спи щипалка и сетивността
на роговите й щипки е причината

яйцето да балансира на върха на иглата
без да се подхлъзне

да трепти заплашително, да припуква денят
да шумоли между клоните въздухът, който се разлиства

да се противи на словото устата и да иска
единствено да лапа и да гълта да поиска

но да не отдава от звука си – да прищраква
после да хвърля искри като огниво
да не издава звук, който щрихира, зида и изпълва
…

ти, който се боиш от острието на речта. ТУК
от речта произлиза. виж опашката
свита на кълбо като опитомена змия на каишка. речта
която руши, изсмуква, стрива, с пясък покрива, отмива

хоп на кукичката и рибата, и костта, която е била риба

[ХЕРО]

нито как пишеш, нито как се усмихваш
нито как кънти езикът о камъка
нито как прозорците хлопат отсреща в рамките
нито как преваля
нито
…

перлено зърно издрасква с постоянството
на движението си серпентинения улей
по вътрешната стена на седефената си фунията.
желязната вяра, че…

и ти, надвесена над нея, се самонаблюдаваш
как профучаваш по отсечките, понякога
не ти и трябва друго кино – монотонността е
взривно заредена. приключение ли? о, не -

на две прегънат лист хартия и ето – платноходка
един дъжд да събереш в легена на терасата и
ще отплуваш, от езика си вадиш забитата
топлийка както се вади меч, вклинен в скала
после

литва възкръсналата пеперуда из хербария

побеждаваш, воин си, жълтокрила гущерко! -
побеждаваш.
зъл зъб резец и хрускав каменен цветец -
ти всичко покоряваш на жестокостта
с която се самонаблюдаваш

говорим си за самодостатъчност, за Его
за юнско орехче в непропукана зелена кожа
за ножа,
прецизен schnitt АЗ МОГА / да покажа

как се вади скелет, а отвън плътта – привидно цяла
тупти и червенее, запазва форма, изпълва жилките си
с йод и мляко – симулира ядка, а е само меко тяло?

[ГОБ]

то е като да няма смисъл, но да има…
три удара камбана. остро слънце
разтича шапката на ледника под изтъняла-
та коричка на високопланински въздух

така и ти изкачваш тялото си до върха си
на който трудно дишаш и няма там и сянка
от спасителната планина да те загърне с грижа
няма я скалата да бъде шина за мекия ти гръб
няма я ръката на бога да те въздигне – богът не
повдига човека, стъпил на своя връх
богът му подава малкото си пръстче, за да слезе
в долината си, да отпочине, да пие от водата
града си да гради и да дълбае кладенец
надолу дъното си да достигне. богът е хартиен
и може и да се самозапали, докато го слизаш.
уж все внимаваш да не го забъркаш пак в речта си
без повод – синьо се наслаждаваш на слабостта
да си зависим, безотговорно бебе на съдбата
АЗ МОГА да си казваш и да се надрастваш
казваш – това е

без предназначение да бъдеш, без причина…
да въртиш педала в закотвената си машина
без да се съмняваш, да вървиш и да не стигаш

то е

като изобщо да не произлиза, да е неизмеримо
да е „не“ на себе си, да се отрича, докато се изрича
както розата от години на всеки час отърсва
листче цвят и си остава роза, въпреки инстинкта
да се затрие и да бъде клечка в поза

то е

както прищипан стрък трева
между две страници на книга
и никой ред от редовете в текста не е тревата
и тревата не е частица от никой ред. това е

произволно вградена в думи слама
ненужна жертва на езика

[НЕЩ ВЕЩ]

вещи, вещи, вещи, вещи
не може човек със сянката си да се размине
без да се насини на тяхната същественост
без да боли ръбът и без ръката
да пожелае да се окръгли / да има

о! притежание, ахой! говорим си за самодостатъчност
за отрицание на празнота, която се изпълва с
празнота за нещо, говорим си в космически мащаби
не на „ти“ и не на „вие“, а на „аз“ под формата на „ние“
аз, който се дири и се самоотвежда – екипирана
калинка, изстреляна в безкрая да търси още вещи
и да завладява, да пламти и да се навежда
като илюминирана миниатюрна каничка
готова да изсипе върху земята
тежката си капка; лъщящите елитри виж
хитинената крепкост на платформата
нима в вечност щитът?

и колко сигурен е този полет, каква съразмеримост
какъв баланс – как мога повече да имам?

по копринената нишка изкачва влага към устата й
животоспасяващото си течно тяло
животът винаги е заземан – поне във
формата на нашето познание
за него
въже
поне за ден
тръбичка с елексир
пайплайна на надеждата
казва калинката на аз-а
и става вещ и нещо.

това е

[ПЛЮ]

това е
изобщо и изцяло
нищо, за което да си заслужава да се пише

то е празнината, от която се боиш
да не изпълниш с простото разказване
мъглата, от която изскачат мощни фигури
„аз съм централна“, кънти грамадата
от срутващата от бялото чернилка
„аз съм“, казва, но ти пак продължаваш
да се страхуваш по инерция, продължаваш
да продължаваш да се страхуваш
от неравномерните възможни удари в сърцето
вкопчила се ритъма, ти продължаваш

изолацията – ти продължаваш да береш
само своите цветя с кривите им дръжчици
но иначе ти си изящна в мисълта си за света
като място, на което си струва едното му живеене

ти продължаваш… с всичките си сили
обръщаш с обработено движение платната
от тъмната към светлата страна с плющене
лете дишаш жънатите ниви, управляваш ветроходно
бродиш из града, подритваш празните бутилки
нощем в тишината между двете релси, ти си сигурна -
подобно риба във вода си, ти знаеш, че продължаваш
по или против течението си

да бъдеш

ти знаеш

точиш лиги

[ЕПИ]

„в края на краищата – всички сме смъртни“
казва бабата с белобрадо безразличие и настройва
телевизора на канала със сериала. и възпалението на
ставите – предвестник на голямото възпаление -
се настанява на дивана като послушно внуче
погълнало кучето уж на шега както играело с него
преди малко.

в кухнята на котлона къкри зеле

два шарана обезглавени висят на куката в преддверието

лениво осата усуква орехчето на клонката

калинката каца на Марс и си реже коприненото маркуче

ти се страхуваш от себе си и страхът ти се страхува от теб

една капка върху нокътя на малкото пръстче

животът тържествува – каква телевизия!!

една халка от спиралата

едната пръст, която да дъвчеш

и се изнизва опашницата, жълтокрила гущерко
щракваш с уста и се усмихваш сляпо срещу слънцето

[НИЩО]