Около мен е една огромна бърканица от разочарования, изненади, надежда, идеи и пълен оптимизъм. Лятно. Успях да се освободя от зависимости, които явно са ме натоварвали повече, отколкото съм предполагала. Проглеждам и се наслаждавам. Наслаждавам се на тази неподозирана способност. Странно ми е как съм могла да затварям очи толкова дълго. С пълни сили напред в това, което си мътя.

Имам толкова да пиша. Искам да се съсипя от писане. От време на време усещам пръстите си наелектризирани. Не ги свърта. Шарят из въздуха, като че свирят на въздушно пиано. Ако имаха усти, щяха да бъдат хор от грачещи певци. Ненастроен оркестър. Какофония до нокътя. Сядам и избеснявам истории из устата на всеки пръст. Пиша лошо. Пиша отвратително, прекрасно диво писане.

После мога да пия една ледена вода с лимон, да потопя кутрето в нея и да го оближа. Охо, лимонадени пръсти. Дали вие си измисляте или сте роби на някакъв сигнал, непохватни пръсти? Пръстено писане. Не заслужавате ли охулване от класа? Лиснато като леген вода на паважа писане. Дори някоя и друга риба може да шава в пресъхващата локва.

Ако бях отговорен писател, щях да редактирам този текст. Да грабна рибата и да я пусна с два пръста в аквариума. Да сбърча доволно нос и да побутна с показалец изхлузилите се до връхчето на носа ми очила. Да тропна три пъти с пръст по стъклото на аквариума, за да привлека вниманието й. Тя да трепне и да се престори, че не ме забелязва. Да си плува. Да стоя извън водата й. Така аз и рибата ще общуваме през вода, стъкло и въздух. Аз – наблюдавайки нея. Тя – потънала в самоанализ на кръговете си в стъкления си затвор. Аз – горда, че я извадих из речта си под нервните си пръсти. Тя – непримирима да бъде измислена аквариумна риба, декор в нечий живот, за който и пет пари не дава. Аз – с усещането на създател на риба. Тя – с убеждението, че тук нещо не е на мястото си. Всичко живо на този свят произхожда от хайвера си, мисли си рибата, а аз?

Ако бях един съвестен писател, щях да обградя аквариума с грижи, да потопя няколко изкуствени корали при рибата. Щях да се осведомя с какво да я храня. Да сложа помпичка и да се наслаждавам на изкуството да се поддържа аквариум. Щях да купя на рибата подводен тренажор, не може да няма такава глезотия.

Щях да каня литприятели и да им я показвам. “Вижте бе, вижте ква риба изхвърлих с легена вода из пръстите.” И те ще цъкат с език, ще я възхваляват, а още щом затворя вратата за гърба им, още на стълбището ще започнат да се хилят на аквариумния ми урод, съвършено скучен екземпляр от вида гупи и то кривоглед. А някои дори ще се усъмнят, че в аквариума изобщо е имало риба. Трети ще питат имало ли било аквариум или най ми било… планетариум в чаша. Аз ще отворя вратата и ще попитам самолюбиво: “Какво има, каква е тази врява, не е ли това една прекрасна риба?” И приятелите ще плеснат с ръце и ще кажат: “За чудо и приказ, за изложба, за Мис Риба.” После ще се спогледат и ще се изхилят тихичко в шепи. “Будала”, ще си кажат, но никой няма да се осмели да бъде открит и честен. Сбирщина лъжци! Добре възпитани лицемери, ето това са приятелите. И за да продължават да ми бъдат приятели, правя големия компромис – прекрасни риби гледате в аквариумите си, скъпи приятели. Най-хубавите риби – рибите на нашите приятели.

Опряла нос в аквариума, който няма да създам, си мисля за безплодността на всеки опит да се пише. За уродливостта на самото занятие. За ябълковата градина, в която не съм стъпвала сигурно вече от около половин година. За това, как трябва да я посетя непременно отново. Гледам аквариума и си казвам “Côt d’Azur”, да отпраша на юг, ще ми се да си скоча в обувките и… Да се движи трябва човек, да препуска. Да не се спира.

Другата прекрасна гледка около мен са птиците. Дали са повече тази години или им отделям по-голямо внимание? Онзи ден влетя в стаята едно дребно същество. По моя преценка това беше елов певец. Наблюдавахме се около час с него. В началото беше уплашен. Пърхаше като огромна муха по затворения прозорец, търсеше изхода. После кацна на ръба на една глинена купа, запъхтян, отваряше човчица и я хлопваше. Като риба на сухо, все едно не му достигаше въздуха. По едно време се успокои. Заоглежда се. Кибичи. Аз се приближих. В началото литна уплашен, блъсна се в стъклото и пак си кацна на ръба на купата. Този път имаше нова стратегия. Направи се на декоративен. Седи и не мигва, с ококорени очи. Дори когато приближих главата си на някакви си двайсетина сантиметра, не помръдваше. Само очите му се уголемяваха. Честна дума – видях в тях страха му. Ужаса. Видях как то вижда как аз отварям уста и го лапвам. Цялото на един път, лапвам и глътвам. Горкото! Видя смъртта си в хола ми. А всичко беше за мен просто едно забавно представление. Ако беше хвръкнало да ме захапе по носа, сигурно щях да изляза с писък от стаята. Можеше да ме уплаши за цял живот, а не аз него. Каква абсурдна ситуация, защо ли съм наказана да плаша с незлобливото си любопитство птиче?

По едно време птичето просто се вдигна и нацели отворената врата към терасата. Излетя право към гората отсреща. Приятна среща.

Изключително силно ми се мъти в главата някаква история. Или множество от истории. Желанието ми да пиша вече граничи с лудост. Въздържам се, защото имам усещането, че трябва още малко да го помисля, да попрехвърля материала насам-натам, да се прицеля. Особено спокойно ми е, че не ми пука за самия текст. Това не винаги е било така.

Наслаждавам се с пълна сила на сезона на черешите. Всъщност прехранвам семейството си само с череши, ягоди и боровинки. Хлебчета. Спагети.

Върбовото клонче се е разлистило в цял храст на терасата. Расте като лудо. Изпълнило се е с живот. Беше почти пресъхнала пръчка, тъмно кафява. Сега е сочно и зелено. От едната страна – до розово и червено. Да си отгледа човек дърво от пръчка. От почти метла. Ей това си е един миг чиста поезия, Върбанке. Да ми се разлисти метлата.