Бели стаи, бяло небе, черно

Posted on | ноември 27, 2008 | 1 Comment

Просторни са белите стаи
затвориш ли вратата
за да не нахлуват цветчетата
от тапетите в коридора
и може би дори ако затъмниш прозорците
за да не надвесват голите тополи
черните си клони

(боже, колко бяло е
това небе
хранено ли е с мляко
вдишвало ли е пролет глухарчета
захарно, брашнено, вар и вода
порцеланова ръка
побутваща с пръст
дървесата

толкова крехка
аха – да се счупи
небесната чаша
и да излее черния чай по прозорците

но днес то в толкова

бяло

то даже сянка не хвърля
нито по него човекът,
къщата
целият град сгънат в коляното му

боже, колко е бяло)

може би ако не обуваш
онези червени чорапи
и оставиш тялото си зад погледа
може би тогава
образите ще изплуват из лъчистото дъно на отсрещната стена
в тази така ослепително

бяла

стая и ще прогорят върху грапавината й
жежки сенки телата

(къс лед в лава)

отвориш ли отново вратата
ще изхвърчи
ястребът
кокошката
калинката
тичинката
като прах в светлинната струя
през капандурата -
домашният прожектор в предверието
в което обувките кротко чакат реда си
да изтичат по стълбището
надолу
навън
напред през полето
в което тихо сено дреме
под черното синтетично платнище
с няколко изхвърлени автомобилни гуми
върху лачения му гръб -

изгърбено лято

тук човекът
няма място
в моя пейзаж
в който гарван (тази вечно гладна птица)
от дървото край пътеката
последните

последните
кожи
на паднали орехи
брули.

©2008, мд 02

Comments