Петя Хайнрих / Petja Heinrich
mislidumi@freenet.de

Този блог е мой, а аз съм Петя Хайнрих.
Родена на 4.10.1973 в София. Завършва Първа английска гимназия, а след това журналистика в Софийския университет.

Редактор в немската и българската версия на електронното списание „Public Republic“, участва в екипа на дайджеста за литература и хора „Кръстопът“, сътрудничи на български и немски електронни медии. От Великден 2007 списва този блог.

Автор на поетичните книги „01“ (2008, АРС – Благоевград) и „Разправа с поезията – малката „02″ (2010, Пергамент). Има залежаващ ръкопис „02″ в едно издателство. Пише и под псевдонима Върбанка Рауш.

Нейни стихове са публикувани в “Литературен вестник”, сп. “Глоси”, “Литературен клуб”, при „Грозните пеликани“, „Public Republic”, “Кръстопът”, „Жената днес“, в немскоезичното списание “Дулцинея”, сборника с  “Немска туитър поезия 2008″ и други.

Не е носител на никакви литературни награди*, дори не на поощрения, което понякога я кара да се замисли дали да не си организира собствен конкурс и да се самонагради, за да има с какво да се фука пред родния лит. елит. Все пак, ако някой реши да й предложи пост или служба, ето ви официалното мотивационно писмо  на госпожата с шапката:

МОТИВАЦИОННО ПИСМО

аз съм високоефективна
машина за рециклиране
инпут – живот аутпут – поезия
смилам почти стопроцентово
работя екологично извличам енергия от
началния продукт гълтам светлина
през капандурата на таванския етаж
зареждам се освен това с отраженията
на дърветата върху гладкия ми гръб
ако спре инпута слизам в склада грабвам
две-три бали несполучила поезия
и я премилам отново в краен продукт
няма застой и губене на времето гарантирам
че копчето ми за покой е повредено по рождение
другите ми умения са компютърна грамотност
и емоционална интелигентност на много
високо ниво говоря няколко езика
някои от които съвсем неговорими
мога да се изправям на коса
в свободното си време
бих се радвала да бъда назначена
в отдел чистота на вашата литфирма
с уважение машината

Колоездач, който говори с птици. Обикновено се усмихва и се отличава с ярка самоирония, саблевидна откритост и с неприязънта си към бизнеса и бързаците. За себе си не говори в трето лице, но тук си го позволява, за да звучи по-официално. Пише предимно стихове на любовна тематика с фатален край, които обаче оставят у читателя вкус на мента, надежда и радост под окото. Обича поезията, защото тя е занимание за аутсайдери, твърде забутана работа, от която няма файда.

Петя Хайнрих (тоест тя, която съм аз) живее с Йенс и Робин в края на град Дюселдорф, Германия, срещу полето. Не обича миризмата на цъфнала рапица, но какво да се прави.

————-

* Добре де, това вече не е вярно. Носителка е – второ място, Славейкова награда (2010).

по Великден, 2010